Осма картина

В Прага. Паркът на императорския дворец. Вдясно - беседка, вляво - звездобройна кула, пред нея просторен балкон с писалищната маса на Кеплер, стол, астроложки инструменти, на балкона - Луцифер, като слуга на Кеплер. В парка се разхождат на групи придворни и дами, сред тях е Ева в образа на Барбара, съпругата на Кеплер. Император Рудолф стои, задълбочен в разговор с Адам като Кеплер. В дъното гори клада. Вечер, покъсно нощ. На авансцената минават двамина придворни.

I придворен
Кого ли пържат пак ей там на клада?
Магьосник ли е? Еретик?

II придворен
      Не знам,
не е на мода вече тази гледка,
днес само сган край кладите стои.
Ала и тя от радост не ликува,
а с мрачен поглед тайно ни кори.

I придворен
По мое време кладата бе празник,
край нея - дворът, всички първенци.
Добрите времена се изродиха.
(Отминават.)

Луцифер
Във хладна вечер пламък - благодат!
Наистина, отдавна той ме топли,
но страх ме е, че скоро ще изтлее -
и не с повеля смела угасен
или отстъпил пред идеи нови,
а просто няма кой дърва да хвърля
в жаравата на този век безлик.
И студ ме лъха… Винаги е тъй:
в дребнавство гинат мислите велики.
(Влиза в кулата.)
Рудолф и Адам излизат на авансцената.

Рудолф
Да ми приготвиш, Кеплер, хороскоп!
Кошмар сънувах, страх ме е - каква ли
угроза сочи моята звезда?
Лош знак се бе показал и по-рано
там някъде до змийската глава.

Адам
Веднага, кралю мой, ще го съставя.

Рудолф
Когато минат тези дни тревожни,
ще почнем пак великия си труд,
останал и до днеска незавършен.
Прелистих пак и Хермест Трисмагист,
Синезий и Алберт, и Парацелс,
Ключа на Соломон и други книги,
догде открия грешката - така
разсплавях Краля стар и ми се мярна
и Гарванът, и аленият Лъв,
след тях Меркурий двоен се разгърна;
с въздействието му се утаи
така солта на рудната премъдрост.
Но сбъркахме със огъня втечнен,
със сухата вода - и не успяхме
в светото съчетание. А с него
триумфът ни пак младост би налял
във вените на вехнещото тяло,
достойнството - във сивия метал.

Адам
Разбирам, господарю.

Рудолф
      Още нещо.
За теб в двореца тъмен слух се носи -
в църковните ни догми усъмнен,
пленен си бил от новите науки.
Пък и сега, щом майка ти в затвор
с най-тежко обвинение попадна -
магьосничество черно, - и във теб
мнозина справедливо се съмняват,
щом тъй неотклоним и упорит
за майка си ти свобода подири.

Адам
Но, кралю мой, та майка ми е тя!

Рудолф
Светата църква е по-свидна майка.
Добре си е светът, тъй както е.
Не искай, синко, ти да го преправяш.
Нима не те обсипах с благодат?
Баща ти бе кръчмар, но аз забравих
и твоето плебейско потекло,
макар че то ми струва много грижи,
издигнах те в придворен; пак на мен
дължиш и своя брак с красива дама -
с Барбара Мюлер… Синко, запомни;
повтарям ти - бъди по-предпазлив!
(Излиза.)
Адам, потьнал в мисли, спира при стълбището на балкона. Двамината придворни стигат до авансцената.

III придворен
Виж, пак се е заплеснал астрологът.

IV придворен
Горкият, вечно ревност го терзае.
Уви, не свиква с новата среда,
избива все селяшкото във него.

III придворен
Не схваща той, че всеки благородник
въздига свойта дама в божество,
че е готов кръвта си да пролее,
обида щом честта и наскърби -
а той със подозрение ни гледа.

Ева
(с друга група се присъединява към двамината придворни; със смях тупва с ветрилото си по рамото втория придворен)
Ах, рицарю, за бога! Изтощи ме
до смърт със твойте бликащи шеги!
Но тези господа са тъй вглъбени…
Нима и вас обзе духът проклет
на някакво новаторство? Не мога
край себе си ни миг да понеса
скептиците със тъжните им мисли.
Те с тях прикриват свойта завист зла
към този свят спокоен и изящен
и някакъв по-нов сега измислят.

III придворен
Напразен укор, прелестна госпожо!
Край вас промяна кой би пожелал?

I придворен
А може би ей там стои човекът
с такива мрачни възгледи?

Ева
      О, не!
Горкият мой съпруг… За бога, чуйте:
напразно го вините, господа,
пред мен, с която свята връзка има!
Та той е много болен…

II придворен
      Може би
от вашите очи лъчисти страда?

III придворен
Нима дори и в мисълта си дръзва
с обидна ревност да ви подозре?
Да можех като ваш защитник предан
на дръзкия да хвърля ръкавица!
(Приближават се до Адам.)
Учителю, добре, че ви видях!
Из моите владения ще ходя,
какво ще бъде времето?

I придворен
      На мен
момче ми се роди след полунощ -
та искам хороскопа му да зная.

Адам
За утре са готови, господа.

IV придворен
Да тръгваме, щом всички се прибират.

III придворен
Пристигнахме… Госпожо, лека нощ!
(Тихо.)
След час…

Ева (шепне)
      Отдясно в малката беседка.
(Гласно.)
Спокойна нощ… Ела, съпруже мой.
Всички се разотиват. Адам и Ева на балкона. Адам се отпуска в креслото си. Ева застава пред него. Мракът гъстее.

Ева
Иоханес, скъпи, трябват ми пари…

Адам
Петаче нямам. Всичко пропиляваш.

Ева
Нима все в нужда трябва да живея?
Като пауни дамите блестят,
а аз сред тях не смея да се мярна…
Повярвай ми - щом някой от двореца
усмихнат ми прошепне, че сред тях
кралицата съм аз - от срам потъвам
за тебе, който своята жена
изпращаш тъй в двореца…

Адам
      А нима
и ден, и нощ за някой друг се трудя?
Науката си жертвувам за теб,
обиждам я с ненужни хороскопи,
с прогнозите за дъжд и ветрове.
Прозряното със разума си крия,
а проповядвам - зная сам - лъжи.
Срамувам се - не станах ли по-жалък
от врачките. Те си вярват поне…
И всичко правя, за да си доволна.
Не са ми нужни грешните пари.
Не ми е нужно нищо тук - живея
с небето и сияйните звезди,
на сферите с хармонията скрита.
Останалото - твое е… Уви,
хазната на двореца се опразва
и с мъка плащат всеки хороскоп.
И тази нощ за тебе ще работя,
а все тъй непризнателна си ти!

Ева (с плач)
Да, зная, че за мене правиш жертви,
но малко ли пожертвах аз за теб?
Девойка с произход бях благороден,
а твоя ранг съмнителен приех
и свързах свойто бъдеще със него.
Нали чрез мен успя да влезеш ти
в доброто общество? Ще отречеш ли?

Адам
Съмнителен ли ранг са ум, наука?
От тъмен произход ли е лъчът,
върху челото слязъл от небето?
Не, друго благородство аз не знам -
това, което вие тъй цените,
е само вехта кукла, без душа,
а моето е вечно, силно, младо…
Да можеше да разбереш… Да бе
душата ти на мойта сродна, както
при първите ти ласки мислех аз -
гордяла би се с мен. И не в двореца
би търсила ти щастие, не там
би носила на показ свойта сладост,
а тук, където все горчивини
подхвърляш във семейното огнище…
Жена, жена, обичах те безкрай…
Обичам те и днес, ала нагарча
медът на тази обич и кърви
сърцето ми от жилото и впито.
Със мъка мисля колко би била
ти доблестна, ако жена бе само.
В нищожество превърна те съдбата,
във идол кух. А в рицарското време
ти вярваха, ти беше божество.
Ала велико време бе тогава…
А днес - във век, позорно издребнял,
не вярва никой във жената-идол.
Тя маска е на гнусни грехове…
Да имах сили, за да те напусна,
изтръгнал бих сърцето си. Сломен,
но по-спокоен бих живял без тебе,
ти по-щастлива би била без мен.
И тук ни пречат светските порядки
и думата на църквата - закон:
един до друг сме длъжни да търпиме
и само гробът би ни разделил…
(Отпуска глава в дланите си. Ева, трогната, го погалва.)

Ева
Не взимаи всичко толкова трагично.
Понявга казвам думи недобри,
но без да искам да те наскърбявам.
Дворецът е тъй бляскаво-красив,
а дамите са горди, злоезични…
Кажи ми как да дръзна срещу тях?
Нали не ми се сърдиш вече?… Утре
парите не забравяй… Лека нощ!
(Слиза по стълбището в парка.)

Адам
О, странна смес от злост и благородство!
Отрова - мед, омесени: жена…
И пак привлича - нрав и е доброто,
грехът е на създалия я век…
Слуга, ела тук!
Луцифер се приближава с лампа, която поставя върху масата.

Луцифер
      Слушам, господарю!

Адам
Прогнозата за утре приготви
и хороскопа за новородено.

Луцифер
Разбира се - да е блестящ, лъчист…
Кой би платил за истината тола?…

Адам
Но да не бъде и съвсем нелеп.

Луцифер
Не бих могъл така да го натруфя,
че да смутя родителя - той все
месия вижда в своето отроче,
звезда, изгряла ясна над рода.
По-сетне се превръща то в мошеник…
(Пише.)
През това време Ева стига до беседката. Третият придворен пристъпя към нея.

III придворен
Жестока си - тъй дълго да те чакам!

Ева
Нима реши, че е голяма жертва
на хладния ветрец да постоиш?
А аз за теб измамвам мъж достоен
и сривам върху себе си гнева
на този свят, небесната немилост.

Придворният
О, те не могат нищо да съзрат
от тайните на тъмната беседка.

Адам (замислен)
Мечтаех век без битки - век, във който
моралният закон на този строй -
благословен, привичен предразсъдък -
да не е накърняван… В тишина
спокойно да отдъхвам, да усещам
с усмивка кротка как ще зарастат
и раните от тежките ми битки.
Но този век напразно е дошъл,
щом в мойта гръд напира дух - наследство
мъчително и свято, божи дар
за глупавия, слабичък човечец.
Духът ми пак жадува за дела,
тревожи ме, на битка ме подканя
с ленивите и пошли умове…
Слуга! Дай вино! В хладния ни свят
потръпвам аз: поне да се посгрея.
Във век дребнав, потънал в мръсен прах,
със вино трябва да се вдъхновяваш…
(Луцифер донася вино: до края на картината Адам отпива от него.)
Разкрий пред мене, о небе бездънно,
загадъчната своя книга свята.
Когато вниквам в твоите закони,
забравям всичко - хората, века.
Безсмъртието твое ме окрили,
а смазва ме край мен - преходността…

Придворният
Да можеше, Барбара, да си моя!
Да бе повикал Господ твоя мъж…
Тъй по-отблизо ще прозре небето -
нали се взира все в това небе?…

Ева
Мълчи, мълчи! Умре ли, в скръб по него
не бих те и целунала дори.

Придворният
Шегуваш се…

Ева
      Не, искрено говоря!

Придворният
Какви са тези чувства непонятни?
Не ме обичат!… Ами ако бях
бездомник беден, странник - ти какво ли
би жертвала за бедния любим!

Ева
Наистина, това сега не зная.

Адам
Ще дойде ли нов век - да размрази
леда на безразличието? Дръзко
да впери поглед в тези съсипни
и да наказва - или да въздига,
(Става, залитайки, пристъпя към перилата па балкона.)
да няма страх от средства и дела
и скритите си мисли да изкаже?
Като лавина те да загърмят,
търкулнати по пътя на съдбата,
макар че ще прегазят може би
човека, който пръв ще ги разкрие?
(Долита мелодията на „Марсилезата“.)
Дочувам песента на бъдните,
намерих и разковниче, което
ще върне на Земята младостта.


VisszaKezdхlapElхre